к.д.п. Христо Папукчиев
Случаите с украински морски дронове край Констанца и гръцкия остров Лефкада поставят един неудобен, но напълно логичен въпрос: защо реакциите на държавите в Черноморския и Източно средиземноморския регион изглеждат различни в зависимост от това дали потенциалната заплаха е свързана с Украйна или с Русия?
На пръв поглед подобно впечатление е лесно обяснимо. Когато на плаж бъде открит морски дрон, когато мина се появи край брега или когато отломки от военна система попаднат в териториалните води на трета държава, рискът за местното население е един и същ. За туристите, рибарите, корабните оператори и екологичните организации няма особено значение дали опасният обект е украински, руски или с друг произход. Потенциалните последици за човешкия живот, туризма, корабоплаването и околната среда остават напълно реални.
Морето не прави разлика между флагове, съюзи и политически позиции. Опасният предмет си остава опасен предмет.
Тук обаче започва разликата между общественото възприятие и начина, по който държавите оценяват риска.
За гражданите основният въпрос е безопасността. За правителствата безопасността е само един от елементите в много по-широка стратегическа картина. Затова реакциите рядко се определят единствено от непосредствената опасност. Те се влияят и от начина, по който се възприемат причините за тази опасност.
В повечето европейски столици и в рамките на НАТО преобладава разбирането, че основният източник на нестабилност в региона е руската инвазия в Украйна. От тази гледна точка много от рисковете, които днес се материализират в Черно море – мини, морски дронове, нарушени морски маршрути, засилено военно присъствие и инциденти с граждански обекти – се разглеждат като следствие от самото съществуване на войната.
Поради тази причина инцидентите, свързани с украински системи, често се възприемат като нежелан страничен ефект на конфликта, докато потенциалните действия на Русия се разглеждат като част от първопричината за кризата. Именно тази логика обяснява защо политическите реакции невинаги изглеждат симетрични.
Това обаче не означава, че съседните държави са безразлични към украинските инциденти.
Румъния разследва случая в Констанца. Гърция поиска официални разяснения след откриването на украински морски дрон край Лефкада. България многократно е реагирала при откриване на плаващи мини и други опасни обекти в Черно море. Турция продължава да инвестира сериозни ресурси в наблюдение на морските комуникации и контрола върху корабоплаването.
Реакции има. Те просто обикновено са по-тихи, по-дипломатични и по-малко конфронтационни. Причината е, че всички тези държави се стремят едновременно да защитят собствената си сигурност и да запазят политическата си подкрепа за Украйна.
Когато обаче възникне съмнение за руска намеса, реакциите често стават значително по-видими и по-категорични. Това също не е случайно.
Русия е ядрена сила. Русия е пряк участник във войната. Русия е държавата, чиито действия НАТО определя като основно предизвикателство за сигурността на Алианса в региона. Освен това всяко потенциално действие на Русия срещу държава член на НАТО автоматично придобива много по-голямо стратегическо значение и може да има последици далеч отвъд конкретния инцидент.
Именно тук се поражда усещането за двоен стандарт.
От гледна точка на обикновения гражданин логиката е напълно разбираема. Ако даден дрон, мина или друг военен обект представлява риск за цивилни хора, туристически райони, пристанища или морски екосистеми, неговият произход не променя реалната опасност. Вредата остава вреда, независимо кой е отговорен за нея.
За държавите обаче съществуват две различни измерения на проблема.
Първото е политическо – кой носи основната отговорност за възникването и продължаването на конфликта.
Второто е практическо – какъв риск създават конкретните военни средства за населението, икономиката, туризма, корабоплаването и околната среда.
По първия въпрос западните правителства имат сравнително единна позиция. По втория обаче започва да се оформя дебат, който вероятно ще става все по-важен през следващите години.
Защото независимо дали става дума за руска мина, украински морски дрон или друг военен обект, крайбрежните държави имат еднакво основание да изискват максимална прозрачност, по-добри механизми за контрол и по-високи стандарти за безопасност.
Случаите край Констанца и Лефкада показват, че автономните морски системи вече не са ограничени до непосредствената зона на бойните действия. Те могат да се окажат стотици километри от първоначалната си цел и да създадат рискове за държави, които не участват пряко във военните операции.
Затова истинският въпрос вече не е дали опасността идва от Изток или от Запад.
Истинският въпрос е дали държавите от Черноморския и Източно-средиземноморския регион са подготвени за новата реалност, в която автономни военни системи могат да навлязат в техните води без предупреждение и да поставят под риск хора, икономика и околна среда далеч извън бойното поле.
