Приказка 1
В канцеларията на локомотивен наряд в едно депо влязъл един от мускетарите, свалил шапка, поклонил се галантно и поздравил любезно:
– Добър ден! Ние сме тримата мускетари.
– Е как ще сте трима, като си сам! – отвърнал учудено началникът на наряда.
– Ами, не достигаме, няма хора – казал мускетарят.
Приказка 2
Вълкът срещнал Червената шапчица в гората и й казал така:
– Здравей, Червена шапчице! – и продължил – Виж, предполагам, отиваш на гости при баба си, но така или иначе, аз днес няма да заплашвам и да ям никого, защото съм много изморен, понеже системно ме пишат на работа без достатъчно почивка и вече няма да се явявам.
Момиченцето продължило натъжено и разстроено, че приказката не върви по разписание и когато стигнало до къщата на баба си, от там излязъл един ловец със светоотразителна жилетка от горската инфраструктура, като пред смаяният поглед на Червената шапчица казал:
– Върви си по-добре, тъй като баба ти я няма и къщата е празна.
– А защо я няма баба, къде е?! – попитало едва ли не през сълзи момичето.
– Днес по график трябваше да почива, но й се обадиха да се яви извънредно на работа и затова я няма – отвърнал ловецът.
Приказка 3
Когато сърничката срещнала зайченцето бяло, за да си играят в близката горичката, тя с почуда установила, че то е станало черно. Тогава го попитала:
– Зайче, защо си почерняло?!
А то отговорило:
– В едно депо ме накараха да извърша ЕП на локомотив, въпреки че не беше мое задължение, ама нали все няма хора… Заврях се в омасления и наводнен канал, над който беше машината, гледах й механичната част, маслото в редукторите, сетне се качих в мръсното машинно отделение, проверих маслата в компресорите и пр., и т. н. Накрая отидох и на покрива, където за капак, без да искам обрах малко грес и масло от пантографите. Та, заради всичко това станах черно.
– А като се стъмни как ще се прибираш? – попитала още сърничката и продължила – Малката светулка ли ще ти свети?
– А, не знам как ще ми свети – отвърнало зайчето – последния път крушката на прожектора й беше изгоряла и нямаше нова.
Приказка 4
В една гара пристигнал пътнически влак и докато едни пътници слизали от вагоните, а други се качвали, по вратата на кабината на електрическия локомотив почукал инспектор по безопасността на движението. Локомотивната бригада му отворила и още преди да успее да се легитимира и да поиска да се качи при тях, за да ги провери, при вида на бригадата инспекторът изгубил ума и дума. В кабината нямало столове и двамата машинисти стояли изправени. Машинистът първо лице бил висок, слаб и сух, с прошарени коса, доколкото я имал, както и с умерено дълга брада, особено под брадичката. На главата бил с диелектрична каска, подобно на рицарски шлем, а в едната си ръка държал една от заземителните щанги, подобно на рицарска пика която поради дължината си, наполовина стърчала извън кабината през отворения прозорец на другата врата. Помощник-машиниста бил набит на височина и леко пълен човек с полубрадясало лице и носил дисаги.
– Кои сте вие, бе, защо сте прави и нямате столове?! – попитал като зашеметен безопасният.
Двамата отговорили:
– Ние сме Дон Кихот и Санчо Панса – Машинистът на печалната железница и неговия инвентароносец. Няма столове, защото така приехме локомотива в депо, счупени били и нямало резервни.
Автор: Пирго Н.К.
Материалът е публикуван със Фейсбук групата „За защита на професионалистите от БДЖ и НКЖИ“
