Емил Димитров, Фейсбук
„Картаген трябва да бъде унищожен.“
Знаем историята около тази реплика. Повтаряна е настойчиво, механично, при всеки удобен случай, докато от политическа позиция се превърне в неизбежност.
В София от години едно все по-кресливо малцинство прави същото с друга мантра:
Автомобилът трябва да бъде унищожен.
Не казано точно така, разбира се, а по-меко, по-модерно, по-презентационно: „устойчива мобилност“, „освобождаване на градското пространство“, „европейски град“, „намаляване на зависимостта от автомобила“.
Но изказът става все по-директен: Автомобилът е враг, който трябва да бъде изтласкан.
Политиците никога не говорят за лошото управление, за презастрояването, за вече хроничната липса на дигитализация в организацията на движението, за професионално изготвен генерален план за организация на движението, ако щете. За проблем се обявява автомобилът.
Това вече не е транспортна политика. Това започва да прилича на религия.
Автомобилът в София все по-често се представя не като вещ, която хората ползват, защото им върши работа, а като морален дефект. Нещо, от което гражданинът трябва да бъде превъзпитан. С такси, забрани, стеснения, зони, неудобство и малко назидателен тон отгоре.
Само че градът не се състои само от 25-35-годишни прогресивни хипстъри ергени с лаптоп в раницата, офис на три преки от вкъщи и колело за демонстрация на зелена идентичност.
Има семейства. Има деца. Има възрастни родители. Има хора, които работят на едно място, живеят на друго и карат детето на трето. Има лекари, майстори, търговци, хора със смени, хора с багаж, хора с ангажименти извън центъра на презентацията. Има и квартали, в които градският транспорт не е удобна алтернатива, а компромис с времето и нервите.
В София има над 900 000 регистрирани МПС. Дори при консервативни сметки стотици хиляди автомобили нямат собствен гараж, двор или частно паркомясто и местодомуват на улица или в междублокови пространства. Тези автомобили не обслужват само „шофьорите“. Те много често обслужват цели домакинства.
Тоест говорим не за каприз на имагинерна група автомобилисти, а за реалния живот на огромна част от града.
И тук ще се намери някой да каже: „Ама тротоарите? Ама зелените площи? Ама хаосът?“
Да. Никой нормален човек не защитава хаоса. Тротоарът не е паркинг. Кръстовището не е паркинг. Зелената площ не е паркинг. Нарушителите трябва да се санкционират.
Само че между въвеждане на ред и война срещу автомобила има огромна разлика.
В последните години София не изглежда като град, който се опитва да управлява автомобилното движение. Изглежда като град, който се опитва да го направи максимално неудобно, за да принуди хората сами да се откажат от автомобила си.
Стесняваме. Забраняваме. Премахваме места. Разширяваме зони. Вдигаме такси. После слагаме етикет „устойчива мобилност“ и всичко вече звучи модерно.
Само че да направиш живота на хората по-неудобен не е нормална политика.
Това е управленска импотентност, дегизирана като устойчива мобилност.
Ако целта ти като политик е да накараш хората да ползват по-малко автомобили, първо покажи с какво ще ги заместиш.
С какъв градски транспорт? С какъв капацитет? С каква честота? С какви връзки? С какво време за пътуване? С какви буферни паркинги? С какъв комфорт в пиковите часове?
Защото моралната поза не е автобус и не идва на 6 минути.
Градският транспорт и сега е натоварен в пиковите часове. Да кажеш на още стотици хиляди хора „слизайте от колите“ не е решение. Това е лозунг. А лозунгът не вози детето на училище, не е алтернатива да сменяш три превозни средства до работа или да мръзнеш по спирки.
Колелото също е чудесно. За когото може. Когато може. Където може. Но да го продаваш като масова целогодишна алтернатива за всички е леко несериозно. София има зима, дъжд, баири, големи разстояния, разбити улици, професии, които не се побират в раница. Ежедневната нужда не е в рекламен клип за градска мобилност.
И аргументът със замърсяването не може вечно да бъде универсалната индулгенция за всяка мярка срещу автомобила. Автопаркът ще се променя. Електромобилите ще стават повече. Технологиите ще решават част от проблема. Но когато политиката вече е станала религия, фактите започват само да пречат.
Истинският спор не е „за“ или „против“ автомобилите. Това е плитката версия за плакати и телевизионни студиа. Истинският спор е дали София ще се управлява според реалния живот на хората, или според идеологическа схема, в която автомобилът е морален враг.
Автомобилът трябва да се регулира. Да има ред. Да има контрол. Да има паркинги. Да има градски транспорт. Да има буферни решения. Да има организация. Да има санкции.
Но не трябва да се демонизира.
Който иска по-малко автомобили, да покаже реална алтернатива. Не презентация с чужди картинки. Не „европейски практики“, от които сме взели само забраните и таксите. Не назидание към хората как трябвало да живеят.
Реална алтернатива.
Иначе това не е транспортна политика. Това е опит гласовито малцинство да превъзпитава мнозинството чрез такси, забрани и неудобство.
А София няма нужда от война срещу автомобила.
София има нужда от разумно управление на транспорта.
