В България само дребните кражби водят до ефективни присъди. Районните съдилища с лекота пращат хора в затвора за дребни престъпления – някой, откраднал 65 лв. с отвертка, или друг за 30 метра кабел. Но когато става дума за трагедии с човешки жертви, като наводнението в Цар Калоян, бедствието в Бисер или изгорелия влак София-Кардам, виновни няма.
От трите трагедии само жп инцидентът стигна до съд и завърши с условни присъди. Няма и ефективни присъди за водното бедствие във Варна, където загинаха 13 души, нито за липсата на предупреждение при градушката в София, взела човешки живот.
Суперсъоръжението за ранно предупреждение, което беше обявено като „космическо око“, така и не успя да предотврати бедствията. Похарчихме милиони за него, но никой не знае дали въобще работи.
Медиите често прехвърлят вината на неодушевени предмети – „дървото убиец“, „влакът убиец“, „потопът убиец“. Но държавата рядко търси реалните виновници за трагедиите.
Правосъдната ни система също има вина за това. Само дребните престъпници лежат в затвора, докато хората на високи постове остават недосегаеми. Никой не поема отговорност за разрешаване на опасни строежи, за пускане на опасни влакови композиции или за проспиване на рискови ситуации.
Обществото е свикнало с това. Помощ може да се очаква само от Господ.
Случаят на Александър Михайлов е показателен. Той почина, защото Здравната каса не му отпусна пари за изкуствено сърце. В държави като САЩ семейството му щеше да получи шестцифрено обезщетение. В България други шестима души в същата ситуация вероятно ще последват съдбата му.
Държавната администрация продължава да пише стратегии за демографска политика, докато с бездействието си избива собственото си население.
В „белите“ държави, когато институциите се провалят, политиците подават оставки. Спомняте ли си наш министър или премиер, който доброволно е подал оставка заради грешка?
Единственото изключение е германският министър на транспорта Оливер Витке, който подаде оставка, след като беше хванат да шофира с превишена скорост.
У нас политиците не се притесняват за постовете си. Дори когато се правят грешки, отговорност не се поема.
Хората също се страхуват да потърсят правата си. Земеделски производители, чиито проекти се бавят и водят бизнеса им към фалит, не съдят Фонд „Земеделие“, защото се боят, че няма да получат парите си.
Лекари рядко свидетелстват срещу свои колеги при лекарски грешки. А виновните политици остават недосегаеми, защото обществото им пази гърба.
Проблемът е, че нямаме истински избор. Когато сменим управляващите, често избираме същите хора, срещу които сме протестирали преди само един мандат. Забравяме грешките им и повтаряме цикъла.
