Защо бързият влак от София за Видин може да тръгне от началната си гара с 45 минути закъснение?
Възможни отговори:
А) Вагоните са там, локомотива го няма (напълно възможно!)
Б) И локомотивът е там, но машиниста го няма (еднолична стачка?)
В) И вагоните, и локомотивът, и машинистът, и пътниците са налични, но чакат приятелски влак (моля?).
В случая верният отговор е В! Пълната с пътници композиция за дунавския град е строена на 10-и коловоз (просто от 11-и до 13-и са в ремонт, иначе щеше да е накрая) и всички пътници чакат търпеливо закъснелия трен от Бургас, чиито пътници гонят връзката с Видин.
15 минути по-рано от часа на тръгване – 07,00, динамична като тайфун на забавен кадър, касиерката на столичната жп гара обяснява, че няма нужда да се бърза с покупката на билета, защото не е сигурно точно с колко ще закъснее бургаският трен. Като чува, че искам и запазено място, тя наобикаля колежките си по другите столове, разравя се в някакви бумаги и донася при себе си изхабен и полуразкъсан лист, на който са изобразени местата в първокласния вагон за Видин. След като се взира в драсканиците съсредоточено като генерал в схема за мащабна военна атака, открива свободно място и го задрасква старателно с химикалката. 17,50 лв. е цената в една посока.
Пътуването с БДЖ е на първо място, приключение, което се помни цял живот (всеки път)! А ако го разкажете на достатъчно хора, те ще предават вашето преживяване като мини-легенда с елементи на комедия.
Идеята за воаяжа е проста, пълна с добро лятно настроение. Маршрутът е от София до Видин, а оттам според разписанието на БДЖ остават 45 минути, за да бъде хванат международният влак за Крайова, който минава по Дунав мост 2. Тренът, разбира се, спира и на други места в Румъния, но там човек и да иска, няма къде да отседне. И макар че около век видинчани чакаха мостова връзка с отсрещния Калафат, влакът не стига до него, а спира на гара, от която се взима друг влак.
Първокласният вагон за Видин е страхотна изненада – нито е с цял салон, рециклиран, второкласен, ама да пише „1 класа“, нито е на купета – едно средно положение със силно редуциран брой седалки поради странната вътрешна архитектура и естествено – не предлага нещо общо с комфорта на първокласен вагон. Климатик няма (някой да е очаквал друго?!), но прозорците се отварят и после дори се затварят (което също си е късмет). След 40 минути чакане малко момченце заявява, че му стига толкова в този влак, затова иска в друг.
Когато в композицията нахлуват задъханите пътници от бургаския трен, те дружно се изказват за естеството на условията, в които попадат. След потеглянето на 45-ата минута транспортната бригада (началник-влакът и кондукторът) с огромни усмивки и с безкрайно учтиво отношение замазват времевия гаф и ободряват пътниците, че влакът ще се движи възможно най-бързо. Въпросът как да бъде хванат международният влак за Крайова предизвиква моментен смут, но само секунда по-късно, явно напълно обигран в подобна ситуация, кондукторът е делови: „Няма страшно! Колко души сте?“. „Само аз…“ „Добре! Ще се обадим веднага на гарата във Видин, влакът ще ви чака!“ Десетина минути по-късно лично се представя началник-влакът. Той се свързва по телефона с касата във Видин, за да бъде предварително издаден билетът и на място само да бъде платен. Учтива служителка успокоява в слушалката: „Няма страшно, миличка, влакът ще си те чака! Само именцата си дай, аз ще ти напиша билетчето и всичко ще е наред! Ще те чакаме, първа ще минеш на касата, дължиш точно 30,54 лв. за двупосочен билет“.
Служителите във влака са толкова усмихнати, че след като са се качили и вече се возят, хората престават да се сърдят за закъснението и безгрижно гледат през прозорците. А навън е слънчево и топло, пътниците излагат лица на вятъра и поемат от горещата му свежест. В първокласния вагон тоалетна няма, така че и отникъде не идат омайни пари. …
По наклона към Видин влакът традиционно се движи с около 80 км/ч и усещането е за тракащ полет в равнината. Пристигаме на видинската гара около 10 минути след като международният влак за Румъния трябва да е потеглил. Може да се каже, че цял шпалир очаква пристигането ми, връхлитам в зданието на гарата, подавам точно пари и съм поведена към входа на международния трен. Там сборна бригада от румънски и български митничари проверяват личната ми карта и с широка усмивка ми дават път.
Когато влитам в едновагонния влак, натоварена с три самара багаж, насреща се усмихват широко двама души: мъж с раирана фанелка и жена с униформа, която явно е кондуктор. Тя учтиво проверява билета ми и ми посочва да седна.
Поемам си дъх и се оглеждам. В единствения вагон на международния румънски влак пътувам само аз. След като става ясно, че не говорим нито един език, на който да се разберем, тримата се ръкуваме енергично на няколко пъти и с жест получавам покана да гостувам при машиниста. Чувствам се като господар на положението и съм с веселото чувство, че съм си взела сама влак (мой си е, след като само мен чака, за да се кача). Във влаковагона обаче климатик не работи, температурата навън е около 40 градуса и затова щастливо влизам в ролята на куче, което си вее ушите през прозореца на машиниста. Струята от високата скорост е леко давеща, но е приятно.
От видинската гара до Дунав мост 2 отнема около 10 минути. Самото преминаване на съоръжението, чието изграждане е отнело 109 години – от деня на първия меморандум, подписан за построяването му, до самото му откриване – е вълнуващо като полет с марсоход. Това е вторият ни мост на Дунава бе, хора! И по него със скорост от 120 км/ч се прелита за минута. Красота, гладко возене, никакво поклащане! Мостът е наистина красив! Возим се гладко още 10-ина минути и навлизаме в същината на румънската релсова реалност, която се води също така Европейски коридор №4. Скоростта рязко спада на 30 км/ч. Соча километража на машиниста и произнасям: „Ъ! Ъ? Аааа!“ „Ъхъ – а…“ Релсите пред нас са криви – и по хоризонтала, и във вертикала. Люлеем се здраво.
Още на първата гара в Румъния започват да се качват местни цигани – то в този регион друго население няма. Изпращачи по разрушените, прашасали и отчайващи спирки най-често са овце и магарета. Фактите сочат, че румънците нито искат, нито ще си направят усилието да подменят жп трасето, което води от България към тях. Нямат и причина. И така всеки, който се качи на международния влак от Видин към Румъния, освен че може да се чувства като еднолично наел влак, навлизайки в Румъния, може с тялото си да усети защо този коридор няма да го бъде. Така че онези няколко километра, дето се прелитат с влак на наша територия, могат да бъдат обърнати на атракцион
Горчивата истина е, че тези релси заедно с моста идват от нищото и водят в нищото.
През 2007 г. се говореше за скоростна жп линия София–Видин на цена 3,5 млрд. евро. През 2009 г. сумата някак си спадна на 2,9 млрд. евро, после бе свита до 2,7 млрд. евро. Финансирането щеше да е европейско. Но се оказа, че всичките пари за целия програмен период са колкото прогнозната (неясно въз основа на какви проекти) стойност на тази скоростна линия. И тогава специалистите по транспорта рекоха, че ще намерят други европейски пари. Сериозно?
След 3 часа лашкане по релсите, когато вагонът е пълен на две трети, все пак пристигаме в Крайова. Температурата е сгряваща – поне 40 градуса.
Крайова – богат-беден и много цветен
………………………………………………………………………………………………………..
(Връщане) На гарата влакът от Крайова за Видин се композира навреме. Машинистът наднича навън и отдалеч започва да маха: „Ехееееей! Ейооооо!“ – той е същият, който само ден по-рано ме е докарал в румънския град. Привлечена от индианските му възклицания, от вагона се показва кондукторката – и тя е същата! Прегръща ме приятелски, а машинистът свойски ми внася багажа и го настанява. На тази гара влакът се пълни с румънци, които ще слизат по селата. До мен, на четирите срещуположно поставени седалки, сяда мъж на средна възраст с възсилно опъната на тумбака му риза. Той доволно се отпуска до прозореца срещу мен на седалката и мята на мястото до мен… найлонов плик, пълен със сурова риба, а в другия – сурова наденица…..
Лека-полека в идните два часа и половина вагонът постепенно се изпразва, а пътниците слизат по прашясалите спирки и полусрутени гари, за да се приберат по селата си. На едно място жена с каручка посреща приятелката си, другите си продължават пеша. Накрая по правата към България отново сме се събрали приятелската троица – аз, кондукторката, която ми дава да й нося шапката, и правим компания на машиниста. Той ни радва, като натиска свирката и плашим гаргите по полето. …
На другия ден отивам до касиерката на гарата, за да й благодаря за милото отношение и експедитивното издаване на билета по телефона. Любопитствам колко души пътуват с международния влак. Тя възторжено обяснява, че по изключение съм била сам-сама натам и обратно. Ето, в съотвения ден пътниците ще са шестима! А понякога за месец се събират и 50 човека (оптимистично излиза, че са по-малко от двама пътници дневно). Докато си говорим набързо, тя успява да каже на всяка полюбопитствала в гишето й глава на пътник, че влакът от София ще закъснее с поне час, но може и да е повече. А кога ще тръгне обратно към столицата – никой не може да каже. „Разходете се, пийнете нещо, починете си“ – съветва учтивата служителка. Тя лично още не била пътувала до Крайова, но може и това да направи някой ден, щото ето го де е.
За връщането към София взимам автобус – за 20 лв. тръгваме навреме, охлажда ни климатик и пристигаме по разписание. Но едно приключение с влака никога не е за пренебрегване – стане ли скучно в компания, само разкажете как сте пътували от София до Видин и после до Крайова.
Източник: „ГЛАСОВЕ”, 02.09.2014г.
