„Основният проблем на БДЖ е недостигът на подвижен състав – вагони и локомотиви“, обяви преди седмица директорът на „Холдинг БДЖ“ Георги Друмев на среща на БДЖ, НКЖИ и новата транспортна министърка Красимира Стоянова. В продължение на 20 минути представителите на националния жп превозвач засипаха присъстващите със суха статистика, свързана с произшествия, ремонти, резервни части.
Това което обаче от БДЖ пропуснаха да кажат бе думата „пътници“. А точно превозът на пътници е една от основните функции на компанията, която за целта получава близо 200 милиона лева субсидия от държавата.
Участниците в „Игри на волята“ и „Сървайвър“ могат само да завиждат на подготовката на средностатистическия пътник на БДЖ, който за да се разхлади от няколкочасовото пътуване на 60 градуса излиза за да се поразкърши, бутайки влака. Същият този пътник, който си носи суха храна и консерви, защото знае, че единственият начин влакът му да пристигне навреме е в него да пътува я министър, я зам.министър, я директора на БДЖ. Които обаче си имат служебни автомобили, а подготовката за жп сървайвъра не им е на ниво.
Извън рамките на шегата ръководството на БДЖ е напълно право да игнорира пътниците си. Субсидията, която получава е на база изминати влаккилометри. Което означава има-няма пътници, има ли локомотив с един закачен зад него вагон, парите от бюджета си влизат. И действително проблемът на БДЖ не е липса на пътници, а че ако не могат да сглобят влака или се запали локомотива би трябвало на теория да получат по-малко пари.
Разбира се това не се случва, защото органът, който трябва да контролира дали БДЖ поддържа някакви стандарти при изпълнение на договора с държавата е регулаторният орган ИА „Железопътна администрация“, който заедно с БДЖ са под една и съща шапка – транспортният министър, който назначава ръководствата и на превозвача и на регулатора.
Колко се интересуват от пътниците от БДЖ ще ви разкажа в следната история.
Мой познат от Варна (Йордан) се налага да дойде в София, за да му направят операция за залепване на ретина. На връщане решава да се върне с влака, последните му спомени от пътуването с БДЖ са отпреди 20 години и са добри. На връщане се оказва, че трябва да пътува с мотрисен влак до гара София – Север. Оказва се, че мотрисата не е пригодена за подобен перон и най-горното стъпало е на нивото на перона, а дупката между двете е почти метър. Тъй като той не вижда почти нищо след операцията не успява да се справи с почти еднометровата дупка и пропада, при което се отървава без счупвания и за щастие без да си увреди оперираното око, но с голяма порезна рана и хематом на крака. Отива при дежурната ръководителка, която е недоволна че й прекъсват обяда и тя му обяснява, че няма с какво да му помогне. Отказва и да му даде номер на началника на гарата, тъй като това е негов личен телефон и не е длъжна на никой да го дава.
Перипетиите продължават и след качването на влака за Варна. Кондукторката все пак изслушва Йордан и му обяснява, че ще каже на началника на влака за инцидента, за да бъде докладван. До гара Варна обаче не се появява обаче никой. Навсякъде липсва информация и в крайна сметка той се отказва да се занимава повече. Йордан е категоричен, че повече на влак няма да стъпи и по-добре да кара автомобила си до София и обратно с намалено зрение, отколкото да пътува с БДЖ. Като си свършваме разговора ми казва: „Като отидеш в София, ако видиш шефовете на БДЖ им кажи, че просто не стават…“. Какво да им го кажа, те много добре си знаят. От цялото ръководство са загубили броя на уволняванията и назначаванията си в последните 25 години и вече им е все тая какво мисли някакъв пътник за тях.
А докато от БДЖ отказват такива като Йордан от пътническата си услуга, в централата на „Иван Вазов“ субсидията си върви.
Няма пътници – няма проблеми.
